More Website Templates @ TemplateMonster.com - January28, 2013!

Легендата за Златиница

На една малка височина в Елховския край се издигаше голяма каменна къща. Тя беше оградена с високи дебели стени и приличаше на непристъпна крепост. И наистина в нея рядко влизаше чужд човек. Зад къщата тъмнееше гъста гора, а край нея минаваше рекичка, чийто ромон единствен нарушаваше злокобната тишина. Дворът беше покрит с каменна настилка и нямаше ни треви, ни цветя. Дори птиците тук не долитаха, сякаш се страхуваха от жестокия й господар — Реджеб бей. Страшно гледаха черните очи на бея изпод гъстите вежди, а ръката му често, често посягаше към острия ятаган. Селяните от околните села трепереха само при изговаряне на името му.

Реджеб бей имаше син-хубавец, строен и висок като топола. Буйни черни къдрици се виеха над високото му чело, а в големите хубави очи се спотайваше черна мъка. Момчето израсна в пълна самота в студения бащин дом. Обичаше да се качва в ранно утро на кулата в крепостта и да наблюдава настъпването на новия ден с надеждата, че той може да му донесе някаква радост. Често посрещаше милувката на първите слънчеви лъчи с песен. Тъжни бяха песните на затворения в каменната крепост момък. Те разказваха за мъката му по другари, за липсващата майчина ласка, за неизживяната любов. Само птиците от гората отвръщаха на тъжния му зов.

В една тъмна нощ Реджеб бей вмъкна в къщата вързана на кон жена. Беше вземал насила от бащиния й дом най-хубавата мома от село Попово. Злочестият баща се беше опитал да спаси чедото си от насилника и заплатил това с живота си.

Заживя Златинка в каменния дом на страшния бей. Мълчаливи и мрачни като крепостта прислужници й носеха от вкусни, по-вкусни ястия, от хубави, по-хубави дрехи, но тя нищо не забелязваше. Помръкна красното й лице, угаснаха ярките звездици в сините й като майско небе очи. Грозни мисли изпълниха хубавата й главица: „Нима ще стана друговерка? Не, не, по-добре да умра!“

В една ранна утрин в стаята й проникна чудна песен. В нея се говореше за природата, за пролетта, за любовта. Но мелодията бе пропита с неизказано голяма мъка. Трепна сърцето на Златина: „Нима тук има затворени като мен и мъже?“ Учудена, тя погледна през прозореца. От кулата й помаха с ръка самотният син на бея.

Девойката нямаше време да мисли кой е певецът от кулата. Не след дълго дойдоха за нея. Беят искаше да я види и чуе отговора й. Като че ли имаше друг избор. Ако не жена, робиня щеше да му бъде, но оттук нямаше да излезе. Поведоха я през многото стаи на къщата. Златинка не поглеждаше големия разкош в тях. Накрая влязоха в една голяма, пълна със скъпоценни предмети, зала. След малко от две противоположни врати влязоха беят и синът му. Девойката позна момчето от кулата и не знаеше какво да мисли за него. В това време той ахна пред голямата й хубост и коленичи пред нея.
— Стани! — изкрещя бащата. — Тя е гяурка и моят син не бива да й се кланя.
— Но, татко, момичето е толкова хубаво… — надигна се момъкът.
— Млък! — изсъска беят. — Тя ще бъде моя!
— Господарю мой, тя е толкова млада — опита се да каже синът и застана пред Златинка като да я предпази от удар.

Разяри се Реджеб бей и изтегли страшния си ятаган. Момъкът извади остър нож и се приготви за бой. Докато двамата си разменяха грозни погледи, Златинка бързо се хвърли между тях и се наниза на ножа в ръката на сина. Тя знаеше, горката, че който и да победи, ще трябва да му стане жена и да приеме неговата вяра. Затова избра смъртта и остана БЪЛГАРКА.

Най-близкото село, до което се намираше този непристъпен каменен дом, по-късно прие името на момата, умряла за своята вяра — Златиница.